Преди 170 години в малкото селище Виластелоне край Торино се ражда момче, което ще остави дълбока, макар и почти невидима следа в историята на Католическата църква на Балканите. Отец Йосиф Алоати (1857–1933) – лазарист, мисионер и основател на Сестрите евхаристинки – е личност, която днес малцина познават. Ала животът му, разказан от сестра Максимилияна Пройкова в разговор за Радио „Аве Мария“, звучи като евангелска притча за тоталната себеотдаденост. „Той заслужава много, а не се знае почти нищо за него“, споделя сестрата.

Увреденото око и чудото

Йосиф е най-голямото от шестте деца в семейство, дълбоко вкоренено в християнските традиции. При раждането мним лекар уврежда лявото му око. Години по-късно, докато работи във фамилната фабрика за коприна, дясното око също е застрашено. Тогава семейството започва деветница към Дева Мария Лурдска, а младият Йосиф всеки ден мие окото си с вода от Лурд.

„В един момент, наблюдавайки работничките, вижда, че една от жените взема нишка по-малко… Затваря дясното си око и се оказва, че вижда. Възкликва още в момента: ‚Дева Мария не ме е оставила!‘“, разказва сестра Максимилияна. Това е първото голямо чудо в живота му – буквално проглеждане, което му отваря пътя към свещенството.

От мечтата за Китай към селата на Македония

След ръкоположението младият свещеник гори от желание да замине за Китай и дори да стане мъченик. Настоятелят му обаче го изпраща в Солун. „В момента, в който си дадох сметка, че в гласа на моя настоятел трябва да чувам Божията воля, аз пламенно се зарадвах“, пише самият отец Йосиф.

Пристига 25-годишен в крайно различна среда – османска Македония, гръцки език в църквите, народ, който „нищо не разбира“. Материалната и духовната мизерия го разтърсват. Описва литургия, на която хората дремят или си приказват, а при причастието избухва истинска битка. „Те са много добри хора, но те не знаят нищо и не са виновни, че не знаят нищо“, пише по-късно. Той научава български, живее в крайна бедност – спи на рогозки, храни се с черен хляб и боб – и прави една от най-тежките жертви: сменя обряда. Отказва се завинаги от латинската литургия, за която е мечтал от детство, за да стане „един от тях“.

Видението на 25 август и раждането на евхаристинките

На 25 август 1884 г., докато моли Кръстния път в стара солунска църква, на четвъртото спиране остава повече от час. „Чувствал е, че Исус и Дева Мария му говорят на сърцето“, разказва сестра Максимилияна. На следващия ден същото се повтаря. Тогава разбира ясно: трябва да се основе женско общество – сестри евхаристинки, а първата да бъде сестра му Еврозия.

Идеята не идва от бюрото, а от коленете. „Основно е това – озрява на колене по време на молитва и чрез Божиите знаци“, подчертава сестра Максимилияна. След пет години чакане, с благословията на Дон Боско (която той не успява да даде лично, защото умира), Еврозия пристига в Солун. На Велики четвъртък 1889 г. обществото е основано.

Скритият живот и последната жертва

Отец Йосиф никога не говори за себе си. „Няма никъде оставено нещо записано от него за себе си“, споделя сестра Максимилияна. Дори сестрите, които са живели с Еврозия, почти не споменават името му. А когато години по-късно отиват в Кери, където е починал, се оказва, че няма и гроб – гробницата е била разрушена от наводнение. „На жертва, на олтара на мисията. Абсолютно всичко“, обобщава сестра Максимилияна.

В края на разговора тя формулира посланието на живота му с поразителна яснота: „Един човек на цялостно предаване от любов към Бога и към хората в служение на този беден и непознат Исус Евхаристия… Той намира най-бедния между бедните. И именно на този най-беден… се предава цялостно в тотална жертва.“

Днес процесът за беатификация на отец Йосиф Алоати е в Рим. Документацията е подадена. Чака се чудо. А сестра Максимилияна отправя покана към всички: „Призовавайте застъпничеството на отец Йосиф Алоати, молейки се за чудото… Тук също е нашата роля да бъдем по-обединени в тази молитва.“

Животът на отец Йосиф Алоати е тих, почти невидим. Но именно в тази скритост се разкрива най-голямата му сила – любовта, която не търси признание, а само един беден, непознат и изоставен Исус в Евхаристията.