Здравейте, скъпи слушатели от мен Румяна Попова-Бакърджиева. Много се радвам, че Бог отново ни дава възможност да  сме заедно в ефира на радио „Аве Мария”. 

Днес съм ви подготвила една тема, която ще бъде винаги актуална – темата за баланса между говоренето и мълчанието в нашия живот. Предполагам, че всеки от вас има този опит да попадне в ситуация, когато се пита кое е по-доброто – дали да изрази мнение, да сподели своите мисли, позицията си по даден казус, или да си замълчи. Има и моменти, когато отвътре ни напира желанието да излеем върху някого цялата си емоционалност, всичко, което сме насъбрали от доста време насам, но ако го направим, ако се поддаем на този порив, после може горчиво да съжаляваме. Друг път някой ни споделя нещо важно с молба да не го разпространяваме, но на нас ни е изключително трудно това обещание и в повечето случаи го нарушаваме. В ролята си на родители пък ни се случва да държим цели лекции на децата си и да не съумеем да се овладеем навреме, прекрачвайки границата на добрия тон и полезния съвет. Да, думите имат голяма сила наистина. Те могат да унижават, да раняват, да убиват дори. Те влизат дълбоко в сърцето – казва св. Катерина Сиенска – „влизат там, където и меч не достига.”

Но словото може и да спасява. Понякога само една-едничка дума на съпричастност и утеха струва повече от злато. Когато човек е унил, съкрушен или силно притеснен, определено има нужда да чуе нещо окуражително – едно-две изречения са напълно достатъчни, за да ни вдигнат от тъгата и да ни дадат невидими крила… Чрез слово проповядваме и благата вест, посяваме в душите най-ценното – вярата. 

За жалост обаче днес почти всички сме станали изключително бъбриви, говорим прекалено много. И оплитаме важното с маловажното, спасителното с погубващото, доброто със злото именно чрез думи.  Изплъзва ни се балансът между говоренето и мълчанието. А… то – мълчанието, още от древността е сочено като една наистина ценна добродетел.  „По-добре от високо да паднеш, отколкото от езика си.” – гласи много стара мъдрост. „Постави, Господи, стража на устата ми и огради вратата на устните ми.” – възкликва псалмопевецът /Псалм 140:3/ и този негов възглас е станал част от богослужението през Великия пост в източния обред. Има и много други библейски цитати, подкрепящи нуждата от запазване на мълчание. В „Притчи Соломонови” например четем: „А устата на безумните се хранят с глупост.”(Притчи 15:14); „При много говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен” /Прит. 10:19/. В книга „Еклесиаст” ни е казано недвусмислено: 

„Защото, както сънища идват при много грижи, тъй и гласът на безумния се познава от многото думи” /Екл. 5:2/. В псалм 33-ти намираме следния съвет: „Иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага в своя живот? Нека сдържа езика си от зло и устата си от коварни думи“ (Пс. 33:13-14). А апостол Яков смята, че: „Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“. (Як. 3:2). На християните в Ефес пък свети Павел дава следното предписание: „Никаква гнила дума да не излиза от устата ви…” /Ефес 4:29/. Сам и Исус Христос ни предупреждава:  „По думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден.“ (Мат. 12:37). 

Разбирате ли, скъпи слушатели, каква голяма тежест има нашето слово и колко важно е да бъдем бдителни за това кога, колко и как да говорим?! Нашите думи могат да ни отворят и райските врата, но могат и да ни свлекат в преизподнята. 

И така – когато не успяваме да сдържим езика си зад зъбите, както се казва, а чрез слово нараняваме нашия ближен, ние всъщност вършим грях. И сега накратко ще се спра на най-честите словесни грехове. 

Може би най-страшният от тях е ХУЛАТА. Когато похулим някого, радваме демоните. Да прокълнеш даден човек е равносилно на това да призовеш злите сили върху него. Хулата е словесно действие, напълно противоположното на благослова. Апостол Петър ни предупреждава: „…не връщайте зло за зло, или хула за хула а, наопаки, благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение.”/1 Петр. 3:9/.

Често грешим и като РОПТАЕМ. Понякога още с отварянето сутрин на очите си, започваме да се оплакваме – ох, мрачно е, студено е, спи ми се, не ми се ходи на работа и т.н., докато стигнем и до сериозните изпитания на този ден, когато нашето уж безобидно мрънкане може да прерасне дори в богохулство. Много е опасен ропотът. Само си спомнете как евреите недоволстваха в пустинята и колко наказания понесоха за това. Но „Горко на вайкането, което не може или не иска да се обърне в молитва.”- пише румънският свещеник Владимир Гика. В момент на неволи и беди по-добре да вдигнем ръце и душа към Бога, вместо да роптаем. 

Сериозен проблем имаме и ако се поддаваме на ПРАЗНОСЛОВИЕ. „За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден.” – четем в евангелието от Матей /Мат 12:36/. И това е предупреждение на самия Господ. Да говориш празни, безсмислени думи е загуба на ценно време, в което можеш да направиш добро на някого, да се помолиш или да свършиш полезна работа. Но за съжаление днес празнословието е нещо като епидемия. Дори и докато човек слуша новините за деня, му се струва, че повечето от казаното там, са празни думи. И това разбира се не е случайно – чрез празнословие се заличава границата между истината и лъжата. И слушателите пребивават в някаква неясна словесна мъгла. 

Празни са думите и на много съвременни писатели, поети, журналисти – заплетени красиви изрази без ясно послание. Защото формата е станала по-важна от съдържанието – един прийом в словесното изкуство, който е бил широко използван в езическата древна реторика и поезия. Просто нищо ново под слънцето…

Но думите често се използват с цел и МАНИПУЛИРАНЕ. А манипулацията е все по-фина в наше време. Толкова добре я владеят някои хора, че дори обучават и други в този занаят. Манипулацията е главният метод на рекламата и политиката.  И за да успееш в бизнеса или на политическата сцена, най-доброто е да си наемеш човек, умеещ добре да манипулира обществената нагласа, общественото мнение. Тук е в сила максимата: Целта оправдава средствата. Но Христос ни е предупредил и в тази посока, че ако съблазним някого от невинните, за нас е по-добре да бъдем хвърлени с камък на шията си в морето (виж Матей 18:6). Манипулацията се родее със смъртния грях на лъжата, но представлява едно по-завоалирано и скрито подвеждане на човека. 

Понякога за целите на манипулацията и то отново най-вече в политиката се използва и ЗЛОСЛОВИЕТО – да очерниш някого с думи, за да блеснеш ти.  Жалкото е обаче, че дори и ние, които се наричаме християни, често се поддаваме на този грях –  да говорим лошо за свои приятели или неприятели в тяхно отсъствие. Но ето какво ни предупреждава св. Ефрем Сирин: „Който злослови другиго, той сам себе си осъжда.” Много интересна и поучителна за нас е Библейската история за Божието наказание над пророчица Мариам – сестрата на Моисей. Когато Мойсей се оженва за етиопка, Мариам започва да злослови по негов адрес. И Бог я поразява с проказа /виж Числа 12/.  „Правдата се унищожава, когато се примесва към нея долното коварство…– ни предупреждава отново св. Ефрем – Тялото на Мариам по видим начин се покрило с проказа, защото тя невидимо е съгрешила от цялата си душа.” Но най-непростимо е злословието срещу родител:  В Притчи 20:20 четем: „Който злослови баща си и майка си, нему светилото ще угасне сред дълбока тъмнина.” Бог е заповядал: „почитай баща си и майка си“; а „който злослови баща или майка, със смърт да се накаже“. /Мат. 15:4/

Желанието ни да очерним даден човек може да ни накара и да разпространим за него КЛЕВЕТА. А клеветата е раздухване на невярна информация, злепоставяща честта, достойнството или доброто име на някого. „Недей никого да клеветиш, нито пък с удоволствие да слушаш клеветник – четем в книга „Пастир” на апостол Ерм – Ако ли не, и ти, който слушаш, ще станеш съучастник в безчестието на клеветящия.” Клеветникът по своя воля слугува на дявола, завиждайки и мразейки. Но такъв тип хора са неприятни на Бога. В псалм 100:5 е казано: 

„Оногова, който тайно клевети против ближния си, ще изгоня“. Като синове Божии ние трябва не само да не създаваме и разпространяваме клевети, но и да изобличаваме клеветниците. 

Сродница на клеветата е и КЛЮКАТА. Да, тя ни изглежда малко по-безобидна, но също може да нанесе огромни щети. Намерението на клюкарстващия има лоши корени, дори и той да не ги осъзнава ясно. Големите пожари понякога пламват само от дребна искрица! „Ето, съвсем малък огън, а каква гора запалва!” – пише ап. Яков. Може небрежно да изпуснеш любопитна подробност за някого, но щетата вече е нанесена. 

Сериозен грях е и това да ОСЪЖДАМЕ своя ближен. Дори и да си мислим, че имаме право, защото той в действителност е сгрешил, не сме ние тези, които сме поставени да го съдим.  Ето какво ни съветва ап. Павел: „Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени. “  (Гал. 6:1). Можем да посочим на своя брат грешката му, но не с дух на осъждане, а с дух на обич и загриженост. „Не осъждай никого от смъртните, за да не се погнуси Бог от твоите молитви.” – пише св. Антоний Велики. А св. Йоан Милостиви говори на духовните си деца: „Братя мои и чеда, не бързайте да осъждате. Защото много пъти ние виждаме греха на съгрешаващия, а тайното му покаяние не знаем.” И ако все пак изобличим справедливо някого, нека му дадем и своя добър пример. Защото, както казва св. Катерина Сиенска,  „зле постъпва този, който изобличава само с думи, а не с добър и подреден живот.” 

Много често, когато говорим за нашите словесни грехове, се сещаме и за моментите на сериозни спорове с някого, прерастващи в открити РАЗПРИ. В началото дискусията по щекотлив въпрос може да започне съвсем безобидно, но след това да прерасне в истински словесен дуел, при който и двете страни си изпускат нервите и никой не слуша другия. Накрая се стига понякога до лични нападки и дори до обиди. А след това ни е тежко за изречените думи, защото осъзнаваме, че те не са убедили нашия опонент в правотата ни, а на всичкото отгоре са осквернили нас и са засегнали него. В книгата „Подражание на Христа” четем:  „По-добре е да оставиш всеки с неговото мнение, отколкото да навлизаш в разпри и караници”. Но за жалост дори в църквата ги е имало още от самото начало. Ап. Павел е трябвало многократно да наставлява своите духовни чеда в тази посока и се е чудел откъде у тези хора толкова гняв и непримиримост.

Има ситуации, когато пък несъгласието с някого преминава в открити ПОДИГРАВКИ спрямо него. И наистина много боли, когато някой ни се подиграва в очите. Но още по-боли, когато научиш, че го е направил пред други хора зад гърба ти. Обаче подигравачите не бива да забравят, че Бог навсякъде ги чува. А рано или късно думите им ще стигнат и до ушите на подигравания човек, защото нищо не остава скрито. 

Обаче тези думи могат сериозно да го съкрушат. Някои хора са толкова чувствителни, че заради една уж невинна шега срещу тях са в състояние дори да посегнат на живота си. Нека си дадем ясно сметка за това, че всички сме Божии чеда и носители на Божия образ. Ето защо, когато се подиграем на някого, всъщност индиректно обиждаме самия Бог. 

В другата крайност пък е ЛАСКАТЕЛСТВОТО – да говориш само хубави думи за даден човек, но със скрита користна цел. Може да го направиш и директно пред самия него, за да го накараш да те хареса и да ти се довери. Но още по-силно е въздействието, когато ласкателните ти думи стигнат до ушите му уж случайно чрез трети лица. Ето това е висша форма на лукаво действие. И наистина – всеки ласкател прилича точно на лукавия. С ласкателни думи дяволът погъделичка самолюбието на нашите прародители в рая, като им каза, че те могат да станат равни на Бога, стига само да вкусят от забранения плод. Поласкани, те възмечтаха за себе си високи неща и паднаха ниско. Всъщност ласкателството е рожба на лицемерието. Но за жалост малцина са толкова духовно издигнати, че да предпочитат полезния за тях укор пред похвалата, която може да ги погуби. Повечето хора са пристрастени към похвалите, където намират богата храна за ненаситното си самолюбие.  

А понякога, когато няма кой да говори добро за тях, те се поддават на САМОХВАЛСТВО. Само че да  хвалиш сам себе си си е чиста проба фарисейщина. Спомнете си фарисеина от притчата на Исус – този човек не се моли в храма, а изтъква достойнствата си пред Бог. Ап. Павел сериозно се е страхувал от такова духовно падение и затова, защитавайки се от зли езици, подчертава, че е направил наистина много в живота си, но че то си е било чиста Божия благодат. И ако с нещо изобщо  може да се похвали, това е кръста Христов /Гал. 6:14/. Много ми допадат думите на един съвременен духовник, който казва: „Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли.” 

Но от всички грехове с думи като че ли най-често падаме в този на МНОГОСЛОВИЕТО. Все искаме да се изкажем, да ни чуят другите, да дадем съвет, да бъдем фактор. А колкото повече говорим, толкова по-вероятно е да сгрешим, да прекрачим прага на добрия тон, да задушим полезното с мъглявото, да отегчим или дори да изкушим събеседника си. Многословни сме обаче не само в човешките диалози, но и в молитвата – в нашия разговор с Господа. Познавайки тази ни склонност да изпадаме в многословие, сам Исус ни е предупредил: „А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути” (Матей 6:7). Бог не се интересува колко дълга и красива ще е нашата молитва. Той желае „искреност вътре в сърцето“ (Псалм 51:6). 

Всеки път, когато се поддадем на изкушението прибързано и дълго да говорим, всъщност гоним св. Дух, Който живее в нас (2 Тим. 1:14). 

А когато Духът Го няма, ние се оголваме за влиянието на лукавия. Бог ни е предупредил, че без Него не можем да вършим нищо добро и спасително (Иоан 15:5). „Да, дете мое, – пише старецът Ефрем Филотейски в писмо до свое духовно чедо – трябва да имаш стража на устните си, за да се запази сърцето ти чисто, и когато то е чисто, Бог идва и остава в него и то става храм Божи, и там пребъдват в радост светите ангели!… Когато оставаме в безмълвие, ние имаме време за съсредоточена и чиста молитва и светли мисли, които изпълват с вяра, светлина и радост ума и сърцето.” 

Говорейки си тук за трудния баланс между мълчанието и говоренето, се сетих за личността на св. Йоан Златоуст. В началото на своя християнски живот той е имал огромно желание да се оттегли от суетата на света и да потъне в мълчание. Душата му е била силно натегнала от многословие, тъй като години наред той е работел като адвокат в Антиохия. Всички сме наясно, че в юридическата професия манипулирането с думите е задължително. Добрият юрист може еднакво успешно да те представи като най-големия престъпник, но и чист като ангел… Та, ето защо св. Йоан пожелава да се отдаде на безмълвие далеч от света. И го прави. Няколко години живее в планината над Антиохия в пещера, но сравнително скоро му се налага да се върне у дома заради влошено здраве. По волята Божия скоро е ръкоположен за дякон, а после и за презвитер. От този момент нататък той вече не може да мълчи. И не случайно си спечелва прозвището Златоуст – златна уста. Неговите проповеди, писма и беседи толкова впечатляват антиохийци, че оставят незаличима следа в сърцата им. Но св. Йоан цял живот се пита кое е по-доброто – да мълчиш или да говориш. Защото осезателно е усещал двуяката сила на словото. Да, заради неговите думи много езичници се обръщат и кръщават, а доста християни дълбоко осъзнават смисъла на своята християнска принадлежност. Но пак заради казаното от него той си навлича и непримирими врагове. Докато е партиарх в Константинопол, Златоустият епископ става обект на омраза от страна на императрицата и на част от епископите.  Словото му се превръща в огромно изкушение за тях и те пожелават да изпратят свети Йоан в заточение. Искат да го накарат най-сетне да замълчи. Но той е знаел защо говори и на кой дух всъщност служи. 

Ето това е най-важният въпрос и пред всекиго от нас, скъпи слушатели: на кой дух служим ние, боравейки със словото. Ако служим на Светия Дух, нека не се страхуваме да говорим, защото в такъв случай ние сме инструмент в Божиите ръце. Ако обаче усещаме, че, говорейки, се отдалечаваме от Бога, по-добре да замълчим. С цената на всичко в този миг да предпочетем безмълвието. 

За мен като човек на словото днешната тема е особено важна. И аз напълно съзнавам, че има още много какво да се разсъждава по нея. 

Но мисля, че поставихме някои важни ориентири, а оттам всеки от нас може поотделно да се опита да намери своя личен баланс между мълчанието и думите. 

Ще завърша с едно стихотворение, написано във важен за мен момент, когато бях усетила, че ми е нужно да остана поне за малко в безмълвие… 

С ТЕБ ДА ПОМЪЛЧА

Идвам тихо с Теб да помълча.
Много думи в мислите напират,
но пораждат само тегота,
безпощадно стрелят и убиват…
Хиляди объркани неща
в мен оплитат мрежи от обида.
Тичах дълго… Искам да поспра!
В Твоята Десница да се скрия.
Да усетя пулса на мига,
аромата на гореща вяра,
трепета да бъдеш в тишина
без да трябва нещо да направиш.

Малка част сега от вечността!
Късче рай за мене на земята.

Идвам, Боже, с Теб да помълча
и ще имам сили за нататък…

Струва ми се, скъпи слушатели, че Великият пост е много подходящо време за това повече да слушаме и по-малко ние да говорим. Нека бъдем внимателни, когато се чете Божието Слово в Църквата и да отделяме повече време да го изучаваме и у дома. Бог винаги има какво да ни каже, но обикновено ние сме така шумни и разпалени, че Го пренебрегваме.  Ето сега може би е дошъл моментът да замлъкнем и да поискаме да слушаме. Не просто да чуваме Божия глас, а да Го слушаме.  Пожелавам това и на вас, и на себе си от все сърце! До скоро!